Нищо повече от дъждовна ноемврийска вечер

Когато бях мъничка, в детската градина ни учеха, че понякога най-неочаквано, както си се разхождат по небето, облачетата се сблъскват с все сила по челцата и наместо цицина или рогче (от появата на което ние доста старателно се пазехме при игра и в този си стремеж винаги се удряхме повторно, спазвайки суеверието, че само така може да го избегнем), се чуват оглушителни гръмотевици, ослепителни светкавици прерязват небето и започва да вали  пороен дъжд. Възрастните го наричат дъжд..., а това вввсъщност! е характерният за облачетата плач, който съвсем естествено съпътства болката от удара. Или поне при малките деца е съвсем естествено след случка, причинила ти болка, да заплачеш и то без да се притесняваш, нали си човек.

/Колко "разумно" си променяме възгледите с годините, нали?/

Така винаги, когато времето беше мрачно и по ламаринения перваз на дървените прозорчета започваха да се стичат дъждовни капки, в мен моментално се настаняваше едно чувство на тъга и безпомощност, премесено с детското любопитство и жажда за магическо обяснение на живота, която заедно с меланхолията раждаше какви ли не вероятни и невероятни истории за току-що състоялия се сблъсък.

Тогава за пръв път възприех дъжда като явление, асоцииращо нещо неприятно. Повечето хора поддържат в съзнанието си тази асоциация за цял живот. И не заради подобен спомен от детската градина, а просто защото... в интерес на истината - не знам защо.

Аз обожавам дъжда. 

Не виждам в негово лице олицетворение на мъчни чувства, депресивни състояния или намеса на багра от сивата гама в палитрата от ежедневни нюанси. 

О, напротив. Дъждът е прозрачен. 

Ако емоцията все пак имаше цвят - дъждът е бялото. Пречистващото бяло. Прераждащото "ново" усещане на света.

Едно уединение, един поглед навътре. 

И винаги ме размисля. 

Винаги ме вглежда. Предимно в себе си, но и не по-малко в хората, случайно или не намиращи се в близост до мен по време на буря. Навсякъде реакцията е "оф, заваля". И това в 99% от случаите ме усмихва толкова широко, сякаш само аз улавям иронията на природните хрумвания да изпробват търпението ни и възможността ни да експериментираме. Една забавна запетайка в дългото и абсолютно скучно като извадено от терминологичен текст изречение на делничното. Дамата със старателно изгладената дълга пола няма чадър? Ами поне има найлонова торбичка! Таксито на мъжа със сивия костюм май няма да дойде скоро? Е може да попътува заедно с колегата, с който са във вражда от половин година! Малките дечица не спират да цопкат в локвите, докато майка им лавира между тях и събирането на разпилените ябълки по улицата? Децата винаги проявяват креативност, ето вече са свалили шапките си и ги предлагат за заместник на прозрачната торбичка! 

Аз ли? Аз съм вкъщи - на бюрото любимата чаша Intenso кафе с мляко, до нея "Портретът на Дориан Грей", а в другата стая майка ми препича филийки от франзела, маже ги с маслинова паста и аз все повече се чудя как ще завърша хранителния си режим успешно... Единственото тъжно нещо в момента е колко малко възможна за осъществяване ми се струва тази задача. :))

„Браво, моето момиче!”

Момчето, което говори с морето…
Всъщност не беше момче, а момиче.
И ходеше тихо по брега, и по-истинско от вричане.
Какво беше изгубило то, или просто губеше време?
Беше ли само, и ако не – защо
нямаше вид на щастливо безвремие.

Денят се приготвяше да залезе. Слънцето бавно гаснеше зад хоризонта, а безбройните хипнотизиращо сини облачета сякаш грижливо му изработваха завеса от чисто бял памук. Упорити, лъчите му все пак успяваха да излъжат плътността на тази завеса и се промушваха от тук, от там, за да спрат дъха на поредния мечтател, загледан в красотата, облечена сега като свечеряване. Онова, което човек може да види с очите си, да усети с душата си, а паметта му да съхрани до последния дъх – не може да бъде уловено с нито един фотоапарат, с нито една видеокамера. Моменти като този се случват толкова внезапно и толкова прецизно разделят и вземат от секундата единствено някоя нейна стотна, че ако пожелаем да ги увековечим в снимка, ще изгубим цялата нежност на наблюдението… сравнима само с пърхането на пеперуда, с разцъфване на малко цвете, с раждането на дете. Колко ли са възможностите в живота на човек да остане така отдаден на дадена емоция, без да помисли егоистично за себе си, без да изяви желание за притежание или пък да прояви практичност, продължавайки по пътя си, без да… губи време? И кое време е изгубено време, и в какво се измерва печалбата от онова другото, което как трябва да се нарече?… Печелившо? С всяка следа, която малките стъпки на момичето оставяха по морския бряг, а вълните иронично заличаваха, изреченията, раждащи се безспир в съзнанието й, се множаха… още, и още, и още. Предимно въпросителни. И предимно оставащи без отговор. Tърсещи, но не намиращи. И обратно. Колко ли часа бяха минали, откакто беше сложила в сламената си чанта единствено тънката бяла жилетка и желанието поне веднъж да бъде случайна, безпосочна… и себе си? Един, два, три? Колко ли хора можеше да срещне през това време, ако беше предпочела шумната плажна алея, вместо лишеният от звуци и светлини свят на вече изстинали песъчинки, уморен полет на гларуси, и море. Безкрайно, пенливо, безкрайно, пенливо, и черно. Навярно доста. И така да е – какво… ? Не тяхната липса усещаше сега и не от тях имаше нужда, за да се усмихне с безгрижие на лятото, което беше в своя разгар. Полезни неща бе вършила много, практичността и се оценяваше високо и отвсякъде получаваше одобрението, стоящо на централно място в мечтите на голяма част от хората. Хора, лишени от липси, най-страшното лишение. 
„Браво, моето момиче!”… (чуваше често за нещата, в които ни най-малко намираше повод за гордост или поне някакво удовлетворение, белег за морално израстване. Не. Онези истории, онези подвизи и ежедневни малки победи от трудно спечелените битки със съвестта и идентичността не бяха увенчани с венците на признанието. Тях, за да ги видиш, трябваше да затвориш очи. Но никой не затвори. Затвори Той, когато нейните вече бяха слепи.) 

Не знам дали вярвате в Съдбата, 
но никога не подлагайте на съмнение 
Иронията на съдбата.

Аз съм в другата посока

Има много места, от които можеш да ме изтриеш и само едно, от което не можеш. В случай като този хилядите възможности губят своето предимство пред липсата на нужната невъзможност. Долавяш ли иронията в ситуацията, или безсилието, което тече наместо кръв във вените ти е единствената пулсация, която успяваш да усетиш?

Тъжно ли ти е за теб самия, или ти е тъжно за мен? Неуравновесената, непостоянната, вървяща против себе си?
Готов ли си да се обзаложиш, че посоката, към която вървя е никъде, и единственото някъде… е изтрито от географската карта на живота ми, понеже компасът, който водеше натам беше ти?

Мълчиш и не отговаряш.
Знаеш или не знаеш отговорите?
Имат ли или нямат значение те?

Какво?

И да, и не, и не знаеш…
Объркване.
Объркан си.
Безсмислено е да (не)казваш, каквото и да било.
Каква полза?
Полза ли?
За кой?
За кога?

Късно е?
А устните ти все пак потрепват и тръгват да изговарят неща, в които и сам не си сигурен, че вярваш...

Извинявай, май си се променил?

Празно пространство.
Тишина, крещяща от премълчано.
Стая, изпълнена с въздух на стаени дихания и нереализиран допир.
Многоточия… хиляди многоточия.

Времето е спряло.
Как тогава стана 1:40 след полунощ?! …

Сега вече ме разбираш, нали?
Дойде и този ден.
(Несправедливо!)

Денят, в който не искаш да се разпознаеш като мен преди, но за съжаление… този, който не те е питал какво искаш и какво не, е същият този жизненоважен орган в тялото ти, който единствен запълва с ритмичността си тази пропаст помежду ни. Чуваш ли? – туп, туп, туп. Сърцето ти, да.

Не, от него не можеш да ме изтриеш.

Надявам се да си добре, надявам се да си щастлив.
Аз съм в другата посока, благодаря все пак.
Лека вечер.